Неслучайно казват, че разбираме какво сме имали, когато го загубим.

Аз имах късмета още като малка да разбера какво е да те боли. Не по детски с преувеличения, не нещо, което може да си измислим и да си направим драма. Истинска болка, която те кара да се молиш да умреш. Израснах с нея. И в деня, в който я преборих, бях благодарна до мозъка на костите си, че мога да се движа, да усещам, да заспивам, да бъда – без болка. В началото бяха само часове, после бяха по един-два дни – и всеки път бях благодарна за тази глътка въздух. Когато успях да се изцеля напълно, тази благодарност остана в мен и до днес. Често ме питат: „Ема, как си толкова положителна и усмихната?“.

Ами животът ме научи, че има много малко неща, за които си струва да платя със здравето и чувствата си. Самият факт, че сутрин отварям очи, ми стига да се усмихна и да се чувствам богата. Това не ми пречи да мечтая смело и със замах, това не ме ограничава да живея с малко и да не искам материални блага... напротив, дава ми криле да не ме е страх да ги загубя, дори и да ги имам, защото по-важно от тях е здравето. Всичко друго мога да го събера отново.

Затова не чакайте нещо да ви притесни, за да започнете да се грижите за себе си. Всички можем да бъдем по-внимателни към тялото си, да не пренебрегваме сигналите му и да търсим професионален съвет, преди ножът да е опрял до кокала. И това е нещо, което ме води в живота и днес. Не чакам отново болката да се върне, не тренирам, защото е тренд да си слаба, стройна и красива – а защото си го дължа, защото го искам. Искам да съм здрава, искам да бъда дълго време с близките си, без да съм в тежест, искам да живея, не да съществувам, искам да усещам, не просто да правя. Времето за мен е ритуал – да си сготвя, да се разтегна, да усетя какво не е наред и да го спра, преди да не ми даде избор. Да се грижа за себе си ми е приятно, правя го с благодарност към тялото си, за това, че сега е добре.