Нека започнем с моя опит, за да разбереш гледната ми точка.

Аз лично тренирам от 4-5 годишна. Първо бях на спортни танци. Беше много забавно начало. През 1992г. те бяха бум! Да ги тренираш беше изискано, а майка ми имаше много големи амбиции за мен. Девойката, която тренираше преди мен с моя партньор си счупи ръката, а аз взех готово обучен по-голям батко (мисля, че беше на 7). Започнахме да ходим по състезания веднага и беше много вълнуващо! Рокли като за принцеса, внимание на сцената, ръкопляскания, съперничество…

Името “Емилия” означава – съперница. И явно ми е в кръвта.

Но не продължи дълго. Ръката на момичето заздравя и след 5-6 месеца то се върна. Аз продължих, но без партньор. Да те сложат да танцуваш с други момиченца не беше така вълнуващо. После нашите ми казаха, че няма кой да ме води и взима, защото бяха на работа и някак за година всичко свърши.

Имаше затишие.

Бях някъде около 7 годишна, когато ми правеха пункция и ми разказаха играта. Краката ми отказаха, изпитвах адски болки и имаше моменти, в които едва се движех от болка. А някои вечери исках да ми отрежат краката, за да спре да ме боли. Лекарите ми казаха да не се движа много, за да не стане по-зле. И тъй като аз “обичам” да слушам какво ми казват, направих точно обратното. Майка ми подари куче и аз бягах с него от 04:00 до 06:00 ч. всяка сутрин. И всички болки изчезнаха за една-две години.

После записах модерен балет при Петката. Това беше единственото място за ХИП-ХОП. Междувременно опитвах какво ли не – плуване, народни танци, бокс… каквото видех и исках да го пробвам.

Осми клас се записах да уча брейк, тайно от нашите. Те смятаха групата за пропаднала – гангстери, двойкаджии, само момчета и аз там… абсурд! Е, да ама, отидох. Един ден посетих тяхна тренировка и казах, че искам да ги гледам. Влюбих се в движенията на едно момче (брата на Марияна, така и не запомних името му, защото не го видях повече). Застанал срещу огледалото, 60 минути той прави едно и също движение в пространство метър на два. Беше уникално!!!! Правеше ЗОМБИ. Сякаш се разпадаше, нямаше кости и след това се сливаше пак в едно. И пак.. и пак… и пак.. Марияна беше до него и правеше вълни. Имаше една част по-големи от мен, които бяха отделени горе на подиума и правиха какви ли не странни неща – от въртене на глава, през ръце до какво ли още не. Сякаш гравитацията не им оказваше влияние. Долу тренираха новите и по-малките. Помня погледите на всички – как гледаха големите с възхищение и искаха да са на тяхното място. В този ден си казах “Аз ще тренирам тук!“. И започнах.

Родителите ми не знаеха нищо. Едновременно с това учих програмиране, бях на курсове по моделство към агенция “Визаж”, ходих по конкурси и ревюта, все още бягах всяка сутрин с кучето.

Имаше месеци, в които ходих на по 4-5 различни занятия, всяко по 3-4 пъти в седмицата. Готвех се за състезания, учих и се занимавах с какво ли не още. И нашите не знаеха!

Защо ти го казвам? Защото спорта ме научи на дисциплина.

От спорта се научих на дисциплина. Там трябва да си организираш времето. Трябва да мислиш кое и как правиш. Кое колко време ти отнема. И благодарение на това учих три висши образования едновременно, спортувах, работех, бременеех. Постоянно ме питат: “Как успяваш, как имаш толкова много задачи и дори след тях имаш енергия?” След целия работен ден, аз отивах да водя тренировки. Хората идваха, защото имах много енергия и искаха да си вземат от нея, искаха да се заредят. А аз се зареждах от тях.

Майките записват децата си на 3-4 годишна възраст на неща, в които искат да станат “УАУ”. Това са техни мечти, а не на детето. Докато стане на 18 години, то ще смени толкова видове спорт, че не е истина. Идеята на спорта не е да станеш най-добър, а да те научи да се развиваш. Да се научиш да приемаш победи и поражения. Да излезеш срещу съперник и да имаш смелостта да му признаеш, че е по-добър и едновременно, да поискаш да се учиш от него, а не да го критикуваш. В спорта между участниците няма критика има възхищение, има спортна злоба, която те нахъсва. Учиш се дори когато губиш, да можеш да се забавляваш.

Общото между всички спортове беше това, че с малки изключения, почти никой от практикуващите ги НЕ ПУШЕШЕ. Брейкърите, които всички оплюваха (родителите ми, приятелите ми, от училище)…. те бяха само отличници. Повечето имаха стипендии. Няма да забравя Сашо, освен стипендиант беше и знаменосец на ТОХ-а. Дори треньорът ни питаше какви оценки имахме, понякога ни хвалеше, друг път ни хокаше. Вечер излизахме на дискотеки и се счупвахме от танци. Събирахме се в “BLUE” и танцувахме до сутринта. Нямаше побои, нямаше тъпотии.

Като срещнах мъжа ми, той беше републикански шампион по street dance. И винаги намираше начин да има това, което иска, дори и мен. Затова го харесах, защото беше мой съперник в живота, човека, с който да се състезавам и едновременно да подкрепям.

Днес, като отидем на занимания с нов спорт (например последно бяхме на стрелба с лък) и се изненадват как възприемаме бързо и точно. Идеята на спорта също е да те научи да слушаш. Много хора чуват думите, но не се вслушват в тях. Когато тренираш имаш два избора – да не слушаш и да се контузиш или да чуеш какво ти казва треньора и да го направиш възможно най-чисто. Изборът е твой, дали ще се учиш бързо или ще лазиш с болки след това.

Днес водейки тренировки по SEMMA виждам колко много хора не познават тялото си. Те нямат координация. Аз мога да затворя очи и с пръст да соча някое място по тялото си и то да се движи, без да гледам къде соча. Дърпайки ръката си на горе, автоматично отговарям цялото си тяло и ползвам цели вериги. А когато накарам някой да направи движение в синхрон крак-ръка и се обърква. Всеки ден чувам “НЕ МОГА”. Хората разбират какво искам да направят, но не знаят как да активират този мускул, за да го направят. Това е при лицевата гимнастиката. Показвам мускул и казвам: “Мръдни го“, а те след 5 минути в ужас ми казват: “Не знам как“. Това е като да не знаеш как да ходиш. Хора на по 45-50 години не знаят как да движат тялото си. Цял живот са ползвали 50-60% от мускулите си, а после се чудят защо са се амортизирали толкова бързо.

За трениращите, един час тренировка на ден е начин на живот. Те го възприемат като това, да си измиеш зъбите всяка сутрин. Някак е естествено и нормално. Зарежда ги. И е като наркотик. То си е наркотик, това си е тип зависимост. Искаш си дозата и ако някой те лиши от нея, си крив и нервен. Не може да се говори с теб.

Няма как да разбереш някой, ако не си бил на неговото място. По същия начин, всеки трениращ иска да заведе всичките си приятели на тренировка. Иска да ги накара да почувстват емоцията, която той изпитва. Да ги накара да се чувстват така добре, както той самия. Затова и ако имаш приятели, ходещи на какъвто и да е спорт, сигурно си забелязала, как те постоянно говорят за това и искат да отидеш с тях.

Щастливият човек иска всички да са щастливи! Нещастният се дразни на щастливите.

Щастливият човек е енергичен, той има сили и планове, има амбиция. Може да отиде на тренировка, може да има планове за семейството, за децата, за работата, а може да иска да промени света, защото иска всички да са като него. Пишейки това, по радиото пуснаха песента на Michael Jackson – “Man In The Mirror”.

Слушам текста и пасва точно на това, което ти казвам:

I’m starting with the man in the mirror
I’m asking him to change his ways
And no message could have been any clearer
If you want to make the world a better place
Take a look at yourself, and then make a change

Спортът е начин за някои да опразват препълнената чаша. Да разтоварят нервната система. За други е начин да презаредят за новия ден.

Но преди всичко, спортът е начин да опознаеш себе си.

Тренировката не е нещо, което става насила. На година и три месеца моите деца вече тренираха изправителна гимнастика. И макар да звучи супер сухарско, беше много забавно! Имаше много смях и нямаха търпение да ходим на тренировка. Когато казаха, че искат нещо ново, разпаднах групата, която водех и ги записах на танци. Ходиха малко. И им стана скучно. После тренирахме заедно в залата. Преди два месеца искаха да ходят на уроци по пеене. Записах ги. И всеки път преди тренировка ги питах ‘Днес ще ходите ли на пеене“, ако отговореха утвърдително – отиваха, ако кажеха: “Не” – оставаха.

Няма нищо задължително в този живот! Има неща, които искаме да правим, защото ни носят удоволствие. В мига, в който нещо стане задължително, то спира да ти носи удоволствие. Не насилвай себе си, само защото “така трябва”. Не насилвай и децата. Кой каза, че трябва?

Усмихнат ден, Прекрасна!

Всичко е в твоите ръце!